Bathroom Stalls And Puppy Paws

ГТЕ (Гледна Точка на Емили)

-          Къде си, Лиам? – прошепнах на себе си в тоалетната. Минаха около четирсет и пет минути, откакто му се обадих да ми донесе още един чифт дънки. Надявах се да дойде всеки момент.

Ето къде стоях аз, без дънки в тоалетната. Не можех да отида никъде, тъй като светът щеше да разбере, че съм в цикъл. Това беше унизително, да се обадя на Лиам и да му кажа беше унизително. Хари не би ми вдигнал на обажданията, така че Лиам беше изходът ми. Стоях в помещението, когато изведнъж чух вратата на тоалетните да се отваря.

-          Хей, не може да си тук! – чух момиче да вика. Трябва да е Лиам. Този глупак всъщност е влязъл в тоалетните? Можех да чуя женски токчета да тракат по пода, когато тя побягна навън.

-          Лиам, ти, откачалка такава! Не може да си тук! Както и да е, благодаря ти, че правиш това. Извинявай, че те отегчавам с това. – От задната част на вратата той ми подаде дънките, които бях оставила в Хари.. и .. тампон? От къде знае тези неща? Изкисках се срамежливо. – Благодаря, Лиам. Щях да звънна на Хари, но, както изглежда, той не иска да има нищо общо с мен. Чувствам се толкова ужасно, че ме мрази… - Обух си дънките. – Носиш ли ми торбичка за дънките?

От задната част на помещението се появи ръка, държаща найлонова торбичка. Благодарих му и грабнах торбата. Имаше нещо вътре… роза?

-          Не те мразя, бебе… - Дълбокият му чеширски акцент накара очите ми да се разширят. Сякаш замръзнах на място…

След време, което ми се стори цяла вечност, бавно отворих вратата на тоалетната.

-          Хари…

-          Здравей, Емили – не можах да се сдържа и обвих ръцете си около него. Липсваше ми. Да, знам, че са минали само няколко дни, но бях толкова самотна. Какво, с Брандън извън града и аз, лишена от приятел… аз бях сама..

-          Хари, а-аз..- Не можех да кажа нищо, защото не знаех КАКВО да кажа. Не можех да скоча и да кажа „Напускам Брандън, целуни ме, прегърни ме, обичай ме“, защото нямаше да го напусна.

-          Не, Емили, аз съжалявам… Не трябваше да те притискам толкова много – той държеше лицето ми в големите си ръце. Навеждайки се, очите му бяха на нивото на моите. Неговите очи, те бяха хипнотизиращи. Усетих тялото ми да се вцепенява от погледа му. – Хайде – той грабна ръката ми, водейки ме към изхода на тоалетните.

-          Къде отиваме? – попитах го, оставяйки го да ме води.

-          Ами, Бра- той се прибира скоро, което означава, че няма да мога да прекарвам по цели дни с теб… Продължаваме нашата срещ- нашия приятелски ден заедно, понеже последния път не се чувстваше добре.

-          Хари… Излъгах… Не беше, защото не се чувствах добре… - Признах, спомняйки си деня в парка, когато Хари взе номера на онази блондинка с гърдите.

-          Защо би го направила? – попита ме той. Изглеждаше наранен.

-          Деня в парка, когато ми взимаше вода… - Пуснах се от ръката му. Той беше оскърбен за секунда, но продължи да се взира в мен. – Отне ти доста време, затова отидох да те потърся и те видях да флиртуваш с една блондинка, а..-

-          Ти си изревнувала… - Той прошепна достатъчно тихо, колкото да го чуя. Кимнах и прехапах устната си.

-          Нямам основание да ревнувам, но виждайки те с нея, аз..- Той хвана бузата ми с едната си ръка, карайки главата ми да се обърне към него.

-          Емили, бях глупак. Съжалявам. А-аз искам да знаеш, че ако беше мое гадже… щеше да си единственото момиче, което гледам, единственото момиче, което искам. Всъщност ти не си моя.. и аз чувствам това към теб.

-          Там е работата, Хари. Аз не съм… Аз не мога да бъда… - Прошепнах, гледайки надолу.

-          Това не значи, че ще спра да се чувствам така около теб. – Погледнах го, очите ми се навлажниха. Това момче пред мен шепнеше в ухото ми колко много иска да бъда негова… но аз принадлежа на друг… Някой, който изобщо не се обажда или пише, докато е на бизнес пътуване. Очите ни се заключиха един друг. – Боря се с огромния копнеж да се наведа и да те целуна… Искам те толкова много.

-          Ха..-

-          Но няма… Освен ако не ме помолиш. – Той пусна бузата ми. Ръката му се измести от лицето на гърба ми. – Да тръгваме. – Последвах го към колата.

Пътуването беше доста тихо. Идея нямах къде отиваме. Аз просто… вървях по течението. След известно време спряхме пред някаква сграда. Погледнах знака, а след това към Хари.

-          Приют за домашни любимци? – попитах несигурно. Хари погледна към мен щастливо и кимна.

-          Ще вземем брат на Чарли.. или сестра.. което предпочиташ. – Измъкнахме се от колата и тръгнахме към входа.

Отваряйки вратата, атмосферата беше обградена от лайове на кучета и кученца, които чакат да бъдат осиновени. Изкачихме стълби, от където можеше да видиш кученца, които си играят с техни съквартиранти, и някои, които спят.

Когато влязохме в едната стая, имаше едно самотно кученце. Беше черно с прекрасни кафяви очи. Езикът му се подаваше, а опашката му махаше игриво. Наведох се да го погаля, а то се изправи на задните си крака, давайки ми да помилвам брадичката му. Изкикотих се, когато то започна да ближе ръката ми.

-          То е перфектно. – Чух Хари да заявява. Наистина е. – Ще доведа жената.

-          Хари, почакай… Не мога да осиновя куче така внезапно… Не мислиш ли, че Бра..- Видях окото му да трепва при звука от името му. – Не мислиш ли, че ТОЙ ще се осъмни в нещо? – Хари се усмихна.

-          То може да остане вкъщи или в апартамента на Луи… А когато той е на работа, ти ще наминаваш, можеш да водиш и Чарли. – Когато той е на работа? Това звучи като афера…

-          Хари, не мога да си осиновя куче с теб и не мога да..- той хвана ръката ми.

-          Емили, искам те… И знам, че дълбоко в себе си… Ме искаш също. Знам, че няма да напуснеш… НЕГО… но това – той хвана двете ми ръце в неговата и ги сложи на гърдите си, където е сърцето му, - това… може да бъде нашата малка тайна, всичко това, аз и ти… ще бъде дълбоко пазена. – ДА НЕ БИ ТОВА ДА ОЗНАЧАВА, ЧЕ ЩЕ ИМАМЕ ТАЙНА АФЕРА!?

-          Хар-Ха..- той сложи пръста си срещу устните ми, карайки ме да спра да говоря.

-          Казваш, че не можеш… Но си мисля… че не би. Колената ти се тресат, което ми подсказва, че искаш… - Беше прав, колената ми се тресяха. Бях като отворена книга. – Ще осиновиш ли куче с мен? Лесно е като едно-две-три.. – Кимнах. Това е всичко, което можех да направя. Той ми даде нежна усмивка, целуна бузата ми и прошепна тихо в ухото ми: - Ще те направя щастлива, Емили. Знам, че мога…